Седемте престола

Осеновлашкият манастир "Света Богородица", известен повече като Седемте престола се намира в полите на връх Издремец в красивата долина на река Габровница, десен приток на р.Искър. Пътят към манастира минава през Искърското дефиле. Манастирската църква „Покров Богородичен” е паметник на културата с национално значение.
Манастирът вероятно датира от X в. Според легендата възникването му е свързано с българския болярин Петър Делян, водач на въстанието на българите срещу Византия през 1040-1041 г. и дори се твърди, че той е погребан заедно с братята си в манастира. Това, разбира се, е много малко вероятно, защото въстанието започва от сегашните земи на Сърбия и се разраства предимно на югоизток. Достига Софийско, но не и земите на Дефилето. А след край на въстанието ослепеният Петър Делян е отведен в Константинопол.

• read more

  Не е известно каква е била съдбата на обителта в годините около завладяването на България от турците. Запазени са писмени сведения за съществуването на манастира в началото на XVI и през XVII век. Манастирът е бил многократно разрушаван и опустошаван. Особено тежко било разорението му през 1737 г., след което е възобновен от българското население. През 1770 г. последвало друго опустошение, а последното му възобновяване било през 1815 г. когато била построена и днешната манастирска черква.
  Освен историческите данни, има и отделна легенда за създаването на манастира. Според нея, Седемте престола е основан (по-скоро възстановен) от 7 болярина (или 7 братя според алтернативна версия на легендата), откъдето идва и името на Светата обител. Смята се, че 7-те болярина идват от Бесарабия и се заселват в Балкана със семействата си. Установяването им в тези земи е свързано и с възникването на 7 села в близост до манастира – Осеновлаг, Огоя, Оградище, Буковец, Лесков Дол, Желен и Лакатник.
  През XVI в. в Осеновлашкият манастир се развива активна духовна и книжовно-просветна дейност. От това време е известно едно четириевангелие, писано или употребявано в манастира. Употребявани били и други богослужебни книги - четитиевангелие от 1551 г., служебник от 1554г., печатно издание на Божидар Вукович от Венеция и др. В манастира е пребивавал Софроний Врачански. В килийното училище, открито през 1849г., се обучавали на четмо и писмо много деца от околните села. С тези дейности манастирът поддържал будно самосъзнанието на поробеното българско население в района. Манастирът в епохата на национално-освободителното движение неведнъж бил убежище на революционери, включително и на апостола на свободата Васил Левски.
  Както повечето български манастири, Седемте престола е ограден от висок каменен зид, а църквата е разположена в средата на вътрешния двор. Комплексът включва още камбанария и две жилищни крила. Камбанарията има три камбани като едната е от 1799г. Според преданието материалът за клепалото на манастира е взет от портата на крепостта, намирала се срещу манастира.
  Най-мащабното строителство в манастира било през XIX век. При един ремонт през 1868 година към църквата бил пристроен екзонартекса (откритото предверие), чиято бяла аркада внася колорит в манастирския двор. Върху по стари основи, северно от църквата, през 1877 г. местни майстори издигнали четириетажна сграда, на втория етаж на която от 1849 г. се е помещавало основното манастирско училище на йеромонах Христофор. В горните два етажа около обширни кьошкове са подредени монашеските килии. Върху фасадата на тази сграда, обърната към двора, са били изписани религиозни и битови сцени. Втората сграда, над входа към манастирския двор, построена една година по-късно, била манастирската гостоприемница. През система от напластени един върху друг живописни чардаци и кьошкове се достигали просторните стаи за гости. Тази сграда по своята архитектоника е едно от най-добрите постижения на нашето манастирско строителство.
  Църквата в манастира „Седемте престола" е многократно преправяна и пристроявана. Опростеното фасадното оформление със слепи гладки стени, разнообразена само от по-късните прозорци и тесните отвори –мазгали, тежкият и грубо изпълнен подпокривен корниз и ниският купол носят белезите на църковното строителство от по-ново време (Османското владичество). Но зад тромавия силует се крие оригинална планова схема на средновековен многопрестолен храм. Това е разновидност на кръстокуполна сграда. Рамената на кръста са издължени, особено тези по надлъжната ос. Над квадрата на мястото на пресичане на централния кораб и трансепта (напречния кораб) върху пандантиви се издига осмостенен барабан с осем малки прозорчета, който носи купола. Рамената на кръста са покрити с двускатни покриви, които опират в барабана. Първоначално покривът на църквата е с каменни плочи, които при ремонт през XXв са подменени с керемиди. Четирите междурамия са отделени като отделни помещения – параклиси с малки апсиди от изток. Те са достъпни откъм наоса и са покрити с цилиндрични сводове. В по-късен период към църквата е пристроено предверие (притвор или нартекс). В него също са обособенио ще два странични параклиса с проход между тях. След това пред входа е пристроен и екзонартекс (навес) с аркада. Параклисите и западната стена на наоса са били изографисани, но сега стенописите са запазени само частично – по пандантивите , купола и в някои от нишите на параклисите. Схемата на многопрестолен манастирски храм е архитектурен тип дошъл на Балканския полуостров през X - XI век от Кавказ. Из българските земи такива църкви били строени рядко само през периода XI - XII век, когато чрез Византия в българската архитектура проникнали известни армено-грузински форми. Така че в легендите за възникването на храма около X-XI в. вероятно имат частица истина.
  Фреските в църквата са изпълнени от неизвестен художник в традициите на късното средновековно българско изкуство. Резбените иконостаси на църквата и параклисите, които датират от XVII - XVIII век, макар и изпълнени в архаична техника, съчетавали растителната орнаментика с изображения на животни и дори библейски разкази. Голямата сбирка от икони с резбовани рамки показват стилово, че са излезли от ръката на последните майстори от местната късносредновековна иконописна традиция, като поп Никола от Тетевен, даскал Урош и Стою от Троян. Големият дървен полилей „Хоро", съставен от петнадесет части с оцветени дърворезбени сцени е най-интересното резбарско произведение в манастира. Той датира от 1815 година и е последната изява на майсторите резбари и иконописци от западно-старопланинския район.
  След 1951 г. седем години в манастира живее в изолация писателят Змей Горянин. Той е осъден от Народния съд през 1944 г. на затвор, но година по-късно е помилван. След като книгите му са забранени и му е наложена забрана да използва псевдонима си, писателят се оттегля в занемарения по онова време манастир, където тогава има само един монах. Недолюбван от властта, на Змей Горянин (Светлозар Димитров) - писател, публицист, творец с всестранни интереси, продължава да твори. Пише стихове, няколко от които са публикувани в "Църковен вестник". Всяка седмица жена му пътува с влак от София до гара Елисейна и му носи храна и дрехи. После върви пеш по баирите 3 часа. В манастира писателят не бездейства, освен с писане се занимава и с дърворезба. Запазена е цяла колекция от модели на къщи и дворци. Изработва и овчарски геги. В килията отшелникът написва автобиографията си "Червеният хотел". Пише и поема от над 2000 стиха. Сутринта на 25 август 1958 г. монах намира Змей Горянин издъхнал в килията му. По волята на съпругата му и със съгласието на Светия синод писателят е погребан в двора на манастира. Досега се носи мълва, че смъртта му не е естествена. На надгробния му камък е изписано негово четиристишие:
  “Душата ми копней за тишина,
  сърцето ми тупти безспир за мир.
  Зове ме Горда Стара планина
  И сгушеният в нея манастир.”