Зверино

В околностите му са намерени останки от тракийски и късноримски селища, които не са проучени. Днешното село е основано върху развалините на голямо средновековно селище. В местността Сло̀го, която се намира в северозападната част на Старото село, е разкрит средновековен некропол с християнски погребения и накити от XII до XIVв. При скелетите са намерени обеци, гривни и пръстени от бронз и от сребро. Северно от селото в местността Джурѝлова глава са развалините на голяма средновековна крепост, която вероятно е охранявала пътя от Враца за София, минавал по поречието на р.Златица. От тази крепост са запазени порутени стени, среща се и керамика, характерна за периода от ХII до XIVв. .Първото споменаване на селото е в един османски документ от 1430 г. където е записано като село Изверине, а в друг малко по-късен документ е посочено, че има 11 домакинства. В турски нотариални документи, издадени от Врачанския окръжен съд, името на селото може да се чете – Зерине́, Зерина́, Зарине́, Зарина́ или Зарино́.

• read more

  В книгата на Васил Миков “Произход и значение на имената на градовете и селата в България” се казва, че произходът на населението на селото води началото си от крепостта Зареница (Заряница) - близо около днешния Асеновград - югоизточно от село Павелско. Населението от тази твърдина и изчезналите села: Осиково, Елисе, поради жестокостите на турските нашественици, било принудено да напусне родните селища и се преселило, като образувало врачанските села Зверино, Осиково и Елисейна. Друго предание разказва, че минали много години от заселването на района в мирен и спокоен живот. Обитателите на тази земя се увеличили и си построили и черква. Но настанало лошо време. Турски шайки започнали да шетат из поробените български земи. Населението било принудено само да се отбранява от тези посегателства. Турска шайка нападнала селото и искала да отвлече най-хубавата мома. Няколко момци я грабнали и побягнали с нея, като преминали река Искър. Турците се спускат след тях, завързал се бой, в който селяните взели оръжието на турците, захвърлили го в Искъра и ги набили. Обезоръжените турци се върнали при останалите разбойници и им съобщили за случилото се. Озверен, главатарят заповядал да разграбят селото. Голяма част от хората успели да избягат, а друга част – предимно деца, жени и старци, се скрила в църквата – сграда по-здрава, а и свято място, където предполагали, че турците няма да ги нападнат. Това обаче само ядосало нападателите и като не успели да влязат вътре, запалили сградата. Хората изгорели опечени от огнената стихия. От тогава мястото добило името “Печена църква”. Селището било изоставено от тамошното население след жестоката разправа на турците. Хората преминали отвъд Искъра на левия бряг, разделили се по родове, заселили се на по-далечни от пътища и по-недостъпни места. Турските власти не могли да събират данъци и да ползват ангария от това забягнало и разпръснато по планината население. Затова насила принудили хората да слязат от кошарите и да се заселят долу на брега на река Искър при устието на притока р.Златица. Има и друго популярно предание за името „Зверино“. Между жителите в района се появила чума – за да се спасят от нея, масово напуснали селото и забягнали към Дунава. Само един човек останал в Глого́в дол. Този човек се казвал Нено. Ходел все небръснат, кирлив и дрипав. Когато преминала болестта, забягналото население се завърнало и като видели Нено такъв мръсен и брадясал, казвали, че Нено е заприличал на звер. Оттогава селото придобило името Звер-Нено, от там – Звернено.
  Названието на село Зверино може да се свърже и с думата “звернь”, което означава място, запазено за лов от по-видни личности, място за ловуване на царя и неговите приближени през средните векове. През турско време, а и дълго време след това, не е имало мост над Искъра, който да свързва махалата “Ода́нат” и имотите отвъд Искъра. Превозът на хора, добитък, селскостопански произведения и други е ставал с така неречената “лагьа́” (ладия). “Лагьа́та” се е придвижвала с дълги прътове, наречени драгове, с които се си служели при по-малка вода, а когато водата е била по-голяма и буйна, са си служели с дървени лопати, като са гребели по 3 - 4 души. В по-ново време “лагьата” е прикачена на опънато стоманено въже със скрипци, която се придвижва по-лесно и няма опасност да бъде отнесена от течението. Масивен мост през р.Искър е изграден чак през 1921 г.