Водениците

Поради лошите транспортни връзки на селата по Дефилето през Средновековието, Турското робство и в първите години след Освобождението, по притоците на р.Искър са изградени стотици воденици за мелене на зърно. Хората са били бедни, долините на реките стръмни и тесни и това е причината водениците да са малки с просто устройство. Често водениците са собственост на няколко семейства (ортаци), които мелят за собствени нужди.
В село Зверино е имало 19 воденици по р.Златица и притока ѝ Слатина (4 в самото село). От другата страна на р.Искър по десния приток р. Чържовица, водениците са 9. Сега от тях са останали само каменни основи и няколко воденични камъка.

• read more

  Водениците са 2 типа. По-сложният е тип „Долапкиня“, т.е. с водно колело на хоризонтална ос. Колелото е с плътни страни и отделни джобове – „долапи“ между тях. Водата пада пълнейки долапите и завърта колелото. С помощта на друго колело хоризонталната ос предава въртеливото движение на вертикална ос на която са захванати воденичните камъни. Този тип колело може да работи с малки количества вода затова е по-ефективно. По-простият и примитивен тип воденици са наричани :караджейки“. При тях водното колело е хоризонтално и неговата ос директно задвижва воденичния камък. В Зверино всички воденици са „караджейки“. Състоят се от три части: постройка, улей и работен механизъм.
  Постройката е едноетажна, полувкопана в терена, с едно помещение.
  Улеят представлява ствол на голямо кухо дърво, сложен под наклон с дебелата част нагоре. В него влиза водата от реката като преминава през решетка – грезгье, която да спира клечки и други по едри боклуци. В долния край на улея е сложено издълбано като тръба цилиндрично дърво („ведро“), в което е пъхнато друго с по-тясна дупка, наречено „беле“. От там водата със сила пада върху водното колело и го завърта. То е дървено, със плоски спици като лопатки. Колелото е хоризонтално разположено и е закрепено на долния край на обработено дърво – „вретено“, което е вертикалната ос на механизма. Под колелото вретеното завършва с остър железен клин – „пета“. Петата влиза в желязно парче – „полог“, който е монтиран в легло, издълбано в дебела напречна греда – „кобилица“, която служи за опора на вретеното. Пологът играе роля на лагер. Кобилицата с полога лежи под водата. Горният край на вретеното също завършва с железен прът – „мааль“. Той се закрепва към вретеното като се забива в него и се стяга с железни гривни. Маальо преминава през долния воденичен камък, който е неподвижен, и предава въртеливото движение на горния воденичен камък. За целта в отвора на долния камък се набива цилиндрично парче дърво, играещо ролята на лагер с външен диаметър равен на отвора на камъка и с провъртяна дупка в средата, през която преминава маальо. Този примитивен лагер се нарича „кажель“. Монтажът му става като дървото се разцепва на две половини, които се слагат около маальо и се затягат като в специални улеи по периферията се набиват дървени заглавки. Смазването става с лой. Долният камък се монтира върху стабилно скеле на около метър над пода на постройката. Горната част на маальо, която стърчи над кажельо, е сплескана, за да се закрепи на нея четвъртито, дебело около 1см желязно парче, наречено „пръприца“. Пръприцата влиза в жлеб на долната страна на горния воденичен камък и едновременно поддържа и задвижва камъка. Отворът в центъра на камъните е с диаметър около 15см. Самите камъни не са плоски – долният е леко изпъкнал, а горният вдлъбнат. Повърхността им също не е гладка. Посредством специални заострени подобно на кирка, чукчета камъните се коват. Коването започва от отвора и на около една педя радиално се правят бразди. Браздите са по-дълбоки в центъра и по-плитки в периферията. Това назъбване спомага за меленето на зърното и отвеждането му към периферията. Когато след дълга работа камъкът се оглади, зърното се „замазва“ и воденицата започва да върти на празни обороти. Над камъните, обикновено на таванските греди, е окачен дървен кош от дялани дъски, който има форма на обърната с върха надолу пирамида. Отгоре се сипва зърното – „зеерето“. В долната част има отвор, през който зърното пада в издълбан като улей дървен съд, наречен „кутел“. Напреки на кутела в предната му част е прекарана тояжка, на която от едната страна е прикрепена дъсчица, която опира в камъка. Кречеталката подскача по неравностите на камъка и така подрусва кутела, за да пуска равномерно зърно в дупката на камъка. Кутело може да се регулира колко зърно да пуска. Това става посредством връв закачена в единия си край за човката на кутела, а в другия за дъсчица на стената на коша. Дъсчицата може да се мести и да повдига или спуска човката на кутела. От кутела зърното попада в отвора на горния камък и от там между двата камъка. Едрината на смилане се регулира лост – „подигало“, който е захванат за кобилицата и преминава през пода на воденицата. Под лоста се набиват или се изваждат заглавки, така се повдига или спуска кобилицата и от там вретеното заедно с горния камък. При намаляване на разстоянието между двата камъка се мели по-фино брашно, а при увеличаване – по-едро. Готовото брашно се събира в скован от дъски кош – „под“. Той се намира под воденичните камъни, на пода на постройката и влиза плътно между скелето. Воденичните камъни са оградени с дървена шина с височината на камъните. Между камъка и шината се насипва отпадъчно брашно, което не позволява на прясно смляното зърно да се качва нагоре и да се разпилява. Падналото в „пода“ брашно се изгребва с дървена лопата. След смилането брашното се тегли и се отделя т.н. „уем“ – наемът, който представлява заплащането в натура за воденичаря. През коша в долната част се прокарва връв, която е вързана за едната страна и преминава свободно през срещуположната. За свободния край на връвта се завързва дъсчица – „тулумкалец“, която опира във воденичния камък. Като се сипе зърно в коша, то натиска връвта и я опъва като така тулумкалецът увисва на известно разстояние над камъка. Когато зърното изтече, няма какво да натиска връвта и тулумкалецът я опъва като пада върху въртящия се камък. От въртенето дъсчицата започва да подскача и да клопа. Това е сигнал, че зърното в коша е на привършване. При нужда воденицата се спира посредством „ставяло“, което представлява дъска с дръжка, която се поставя напречно на вадата и спира достъпа на вода към улея. В района на Дефилето от древността е познато рударството. Със сигурност се знае, че по поречието на р.Златица над Зверино е имало „самоков“. Той също се задвижва с водно колело. На хоризонталната ос на колелото са забити на равни разстояния като перки къси здрави клинове. На земята е закрепена дебела четалеста дървена греда. Към нея е закрепена средата на дръжката на тежък железен чук. Въртящите се перки натискат задната част на дръжката на чука и той се издига. След което дръжката се освобождава и чукът със сила пада върху рудата и я раздробява.